Все по-често говоря с тъгата,
като с някоя стара любима.
Трия дълго сълзи в тишината
и в душата ми още е зима.

А зениците - мокри прозорци
чакат лъч от небето да блесне.
Да се спуснат над мен добротворци -
бели ангели, святи, небесни.

Да издигнат дома ми нагоре,
като светъл балон в синевата.
И тогава - без никак да спори -
да си тръгне от мене тъгата.

Колко приказна радост ще блика
в чудодейно летящата къща!
Колко нежно ще грее светликът
- с доброта, на човек неприсъща!

Състрадателно гледа тъгата
тази моя въздушна химера.
Духа яростно зимният вятър.
Няма утро. Все още е вчера.

(Тленен остатък)
Ведролей