“Vulgus pessimus rerum interpres!”
“Тълпата е най-лошият съдия!”
Сенека


Като в трепетен унес - още гледам напред.
Още вярата в мене клокочи.
Връх ли беше животът ми или някакъв плет,
който мравка дори ще прескочи?
 
За рекорд или подвиг не получих медал,
нито славата с лаврови клони.
А търгашът не вижда колко даром съм дал,
щом цената печалбите гони...
 
Не проливах сълзите за свещен пантеон.
В антология мъчно ще вляза.
Моят връх е самотен, но наситен с озон.
Там скръбта надживява омраза.
 
И ми стига навярно, че надежди творих,
както мога - с перо и хартия.
Бих ли литнал нагоре? О, разбира се! Бих...
Само смисъла в мен да открия...
 
Той понякога клюмва. Като тъжен врабец
със замръзнала в студ перушина.
Не дочакал в мъртвилото своя живец
и усмивки поне в неколцина.
 
А съдбата не връща пропиляните дни,
на забравата скрити в завоя...
Още скърца перото. Още струна звъни
да изтръгне въздишката моя.
 
И оставам на фокус пред невидима цев -
нарисувана с кръгче мишена.
А под мене тълпата с най-доволния рев
иска своята гнусна арена.
 
Тя не ще ме намери. И така е добре!
“Vulgus pessimus...” - писа Сенека.
Не е страшно когато човекът умре,
а когато го няма Човека...

(Тленен остатък)
Ведролей