Отдавна сива проза не чета
и в кратките си сънища се крия.
Една последна чаша на скръбта
от теб, живот, аз искам да изпия.

Не беше щедър. Сметка съм си дал,
че няма за главата ми корона.
Светът не е честит пиедестал.
Съдбата не прилича на мадона.

На геният едничък лудостта
превръща се в последна гилотина.
Протягам длан в тълпи от пустота.
Изгубвам се, преди да си замина.

В сърцето - старец. Вън - все още млад.
Прехапана душата от неволи.
Лица жадувам в тъжен маскарад
и истина в театъра от роли.

Но ти, живот, сега пред мен тръгни.
Дано намериш сенките бездомни.
Души, примрели в хорските злини,
които никой никога не помни.

Сълзите им събирай! Като дъжд
от облаците тъмни на съдбите.
Не тръгвай още! Чашата задръж!
В скръбта наподобяваме върбите...

Сега ми дай да пия - без предел!
Не съм единствен! В болката сме много!
Мечти и шанс светът ни е отнел,
но не и вечността ни...
Слава Богу!

(Тленен остатък)
Ведролей