Докоснем ли самотните си струни -
мелодията в нас ще прозвучи.
И щастието, спряло помежду ни,
в усмивките ни дълго ще личи.

Ще пеем най-любимата си песен
в алеята до някой стар шубрак.
А вятърът, възторжено привесен,
за припевите ще ни дава знак.

Но как ли тон от чувство се извлича,
да трепват незабравени слова?
Човек не се ли ражда да обича
и сам да е обичан за това?

Една цигулка, от копнежи плаха,
дали докрай мечтите ще плени?
Да свири в споделената ни стряха
през нощите и светлите ни дни...

Едничък зов за месеци, години...
За всичките ни сбъднати лета!
Любов ли си? Бъди ни Паганини
до сетния ни миг от вечността.

(От стихосбирката "Сбъдната Вселена")

Ведролей