Нощем събирам си спомени. Съчки в безсънното.
Мисли, прекършени в хладната есен. Сами.
Рано се мръква. И търси дъхът ми из тъмното
притчи, които бездомният вятър шуми.

Трепетни истини, нивга на глас неизричани.
Клетви, рисувани в струйки от бели мъгли.
Кръст и молитвеник. Даже оброчища ничии -
сякаш, че наши да бъдат, не биха могли.

Вярност ли тиха угасна на пепел в стърнищата?
Вечност ли кратка през сенките мигом се скри?
Как ли без теб да се взирам за нещо от нищото
или пък дим да превърна отново в искри?

Бягаха чувствата - ситни и плахи лисугери.
Скриха по дупките късчета нежност и плам.
Лепна по дланите прашна чернилка от угари.
Даже очите ни някак пресъхнаха там.

Хладната есен затвори последната страница.
После прашяса на дъното в празния скрин.
Нощем събирам си спомени. В пътя без граница -
дъх да постопля, и пак да си легна самин.

(Жълтици в дъбовата ракла)
Ведролей