Не се страхувам, ако брули есен
мечтите ми, увяхнали без време.
Един олтар, във Святото принесен,
Небето се надявам да приеме.  

В живота иждивих вода и огън.
Най-сладки плодове дарявах свише.
И в клюмналата младост още мога
да зеленея, щом перото пише.  

А стане ли душата ми самотна -
ще я накича с листи пожълтели,
че в своята присъда доживотна
тя следва път в небесните предели.  

До онзи миг, когато несъзрима,
подобно лъч ще светне над мъглата,
където късна есен с ранна зима
слана и скреж завихрят из билата.  

Ведролей
(От стихосбирката "Тленен остатък")