Защо ми е човешкото величие,
сдвоено с неизбежния провал,
щом славата напомня за къртичина,
а блясъкът за статуя от кал?

Един живот си имам за разплитане
на Вечното, докосващо отвъд,
дори и да ми струва дълго скитане
по някой невъзможно труден път.

Кралете гният в мраморни развъдници
на мухъл и отровни грехове,
и сбръчкани от жажда и оскъдица
хриптят със недочути гласове.

Отхвърлих угнетяващото тление
и ямите на плътския екстаз,
дори да съм мишена за презрение
от червея на всяка земна власт.

Утехата оттатък е причината
да бъда онзи скитник, който съм.
Посоката ми вече е премината.
Остава само полет... Като сън...

(Тленен остатък)
Ведролей