Тъй дълго ме боля от разпиляване.
Раздиплих се на хиляди конци.
Пред шепите на моето раздаване
събра съдбата грешни и светци.

Сърцето си смутих в противоречия.
Не беше свято, но не бе и зло.
Светът наподобяваше обреченост,
подобно камък, хвърлен към стъкло.

Лети... И чакаш да се случи сблъсъка.
Прозорец е душата, тънкостен.
И щом животът гледа ме навъсено
едва ли в него ще съм опростен.

Боля ме дълго. Сякаш до изтление.
Строшени стъкълца. Лъчи от срив.
Смъртта е равносилна на забвение,
но щом ме помнят - значи, че съм жив.

(Тленен остатък)
Ведролей