Под небе оловносиво - с дъжд, подобен на порой,
гълъби във ярост дива обявиха си двубой.
Да се спрат ги призоваха храсти, борове, ели.
Битката си те не спряха - страшни и безумно зли.

Дъжд се смеси с кръв червена над прогизнала трева,
но пред тяхната арена блесна мълния в слова.
И дочуха тътен гневен, гръм от небосвода сив,
като мъдра притча древен и възвишено правдив:

"Как не ви достигна, птици, необятният простор?
Слепи, вашите зеници, съградиха ви затвор.
Питам ви: Кому се нрави вашият злочест двубой?
Има ли във Злото прави? Битка ражда ли герой?

Смърт дали живот възвръща? Рана с клюн ли се цели?
Как небесната ви къща може смут да раздели?
Щедро слънце днес ви сгрява. Утре ще са снегове.
Няма истина такава да ви прави врагове..."

В миг гласът внезапно скри се, както бе се появил,
а във гълъбите бисер сякаш беше се вселил.
И през скръб и остри рани, но с докоснати пера,
си простиха те, събрани, пред вековната гора.

Зашумяха дървесата. В песен залез затрептя.
Слезе мир от небесата върху клони и цветя.
Облаците Дух разпръсна - птиците да изцели,
та във любовта им късна болката да преболи.

Сигурно не ви допада край с такъв един контраст...
Просто... гълъбова свада с нещо от самите нас.

(Тленен остатък)
Ведролей