Побелявам, подобен на свята постеля.
И душата ми тиха заприличва на кът.
Ако някой водите си дълго споделя -
ще белее в надежда, утеха и път.

Не ведро, а река моят порив източи.
Беше силна, стремителна. С извор дълбок.
Без да мога духа си един да надскоча -
пак успях да докосна словата на Бог.

Моисеево кротък. И с кожух на Илия
търсих хълма си Нево и намерих Ветил.
И при все, че ми спретнаха тясна килия,
пак на слепи и глухи всяко зло съм простил.

За амвон не милея, и престол не жадувам.
Водопад не задържа своя прилив в дворец.
Няма ум да узнае колко дарът ми струва,
както кръст не прилича на нетленен венец.

Побелявам... Но стига ми тази награда.
По главата - власинки от небесно перо.
А реката ми - още могъща и млада -
мие жилки от злато и извечно сребро.

(Птицата в теб)
Ведролей