Съдбата - плетачка на стари дантели,
пристъпва до мен и ми иска конци.
В косите ми гледа, тук-там побелели
от мъдрия дух на самотни светци.

Не искам за нищо сега да ме пита.
Конците в душата ми - спомени бол.
Да взима каквото й трябва. Да вплита.
Дори да остана разнищен и гол.

Все в някого, някак, следа ще остави
едничката вяра, с която живях.
Удавник потънал ще спре да се дави -
щом в обич простя непростимия грях.

Обесен от грижи ще скъса въжето,
щом мигом прегърна го с връв от мечти.
Изсъхнало цвете ще цъфне в полето,
дори да не вярва, че пак ще цъфти.

По черните жици на грубата памет
ще кацат вестители с бели крила.
Ще бъда светилник и вдигнато знаме.
Съдба ли си? Чакам те! Хайде, ела!

Втъкавай в дантелите моята вяра!
Конците ти давам! Не спирай! Тъчи!
Щом някъде горе, Пресвяти в Олтара,
ме гледат на Господ добрите очи!

(Птицата в теб)
Ведролей