(по "Приказка за стълбата"
от Хр. Смирненски)

Разорена и трижди опоскана,
като кокал, изгризван до бяло,
аз от тебе оттеглям си вноската -
туй доверие, в мен опустяло.

На поета забравили словото -
черни кърлежи в тебе се впиват.
Кръволочат. И пишат с оловото -
некролозно. И без да се скриват.

Ослепели - не виждат кахърите.
Оглушали - скръбта недочуват.
За бандити - отварят чадърите.
На лъжците - ръката целуват.

В храма влизат - доволно прекръстени.
Палят свещи - за Бог да ги прости.
Но във тайно - целуват се пръстени
и плячкосват навред коза-ностри.

А поетът, загърнат във шала си,
мъдра приказка къта в душата.
За онези - тъй зли и безжалостни,
изкачили докрай стъпалата...

(Възходът на падението)
Ясен Ведрин