В земята на прокудените роби,
останали без смисъл и мечти,
на юруш пак един насилник броди,
завлича, разрушава, с бич плющи.

Пришпорва яко психиките робски.
Върлува в паметта им като мор.
И нито плач, ни литургии попски
не слагат край на страшния позор.

Остриже ли овцете - пак им никне
от вълната - за месец два и три.
А кроткото животно като свикне -
стрижи го... Ако щеш го одери...

Мълчи... Като в кошмар средновековен.
Не се изплъзва даже жално "бее".
И страх до смърт, и ужасът гробовен
покриват с облак вяра и небе.

Търпи без ропот племе сред пустиня
един последен, черен Амалик.
Пророк си няма. Липсва и светиня.
Не трепва нерв по бледия му лик.

Надеждо! Кой извика ти: Тръгни си!?
И кой мечтите светли разруши?
Един Олтар на Йеова Нисий
не е ли знаме в нашите души?

Една молитва с Аарон и Ора...
Едни, към Бога, вдигнати ръце...
Измамени ли скитахме се, хора,
изгубили горящото сърце?

В земята на прокудените роби
заветно нека слеем зов и плам!
Въздигай ни, о, Господи, за обич!
Събирай ни, о, Праведни, за Храм!

Грабителят не ще докрай да граби!
Ще падне, но отгоре покосен!
И нека Дух се влее в устни слаби:
Чрез Господ Бог, чрез Него съм спасен!

(Възходът на падението)
Ведролей