Все по-често пронизва ме болката вляво
и сърцето напомня за тялото тленно.
Аз живях като вятър. Сега ми остава
да потърся следите на всичко безценно.

Не строих за чедата си дом с керемиди.
На чешма не написах послания тежки.
Бях невидим, а исках светът да ме види.
Ангел бях, но уви, ме разбраха човешки.

Влюбен в слънцето бяло, раздало лъчите,
влюбен в облака - дъжд по земята изплакал,
аз поисках да дам светлина на душите,
да изтръгна сърца от коптора на мрака.

Казват, думи съм писал и с думи съм страдал.
Тъй видели са моите жертви небесни.
Дух оставих ви, хора! С Дух преборих се с ада!
С Дух изпълних крилете на моите песни!

Керемиди се чупят, домът ще се срине.
И чешмите пресъхват. Яде ги ръждата.
Но Духът - Той не може в пръстта да загине.
И свободен е вятърът - чист в синевата.

Все по-често пронизва ме болката вляво -
уморено от кръгове старо вретено.
Аз живях като вятър - не за земната слава.
И това се надявам да ми бъде простено!

(Птицата в теб)
Ведролей