Годино, ти си тръгваш уморена.
Изпращам те. До болка ощетен.
Подобно гладиатор на арена,
живях те - до последния ти ден.

Кръстосах меч със месеци дузина.
И всеки с удар свой ме повали.
Скръбта дори за ден не ме подмина,
но идваше в сърцето да боли.

Каквото пожелах си - то остана
нарочено за други времена.
Душата ми, в мечтите си пияна,
от грубата реалност изтрезня.

Отиваш си. Дори не бе честита.
Остана ми след теб едната чест.
И няма никой нищо да те пита,
когато претъркулиш се нощес.

Сестра ти, знам, с усмивка ти намига,
преди да те замести със заря.
Кръгът около слънцето ти стига.
Запали се! Горя! И прегоря!

И само там, под сребърни власинки,
ще зная, че и аз съм те живял.
А ти - сред отлетелите годинки -
припомняй ме. С възторг или печал...

Ведролей

тъжно сте я обрисувал?

Ами защото така преминаха 365 дни от живота ми! :(