Постинг
30.04.2013 13:39 -
СИМОН КИРИНЕЕЦЪТ
Моят Господ залитна и се свлече встрани.
Див центурий Го ритна и Му кресна: "Стани!"
Кръстът глухо простена, сякаш имаше глас.
А с душа непростена, гледам, плачейки аз.
Над ребрата пребити бич отново плющи.
"Ставай, Царю честити!" - чувам някой крещи.
Но телесната сила в гръб разкъсан кърви.
Страда Господ в немилост. Как напред да върви?
Остър поглед ме стърже. "Идвай тук! Приближи!
Вдигай Кръста Му бърже! Той едва се държи!"
Тичам с ужас. Уплашен. Блесват броня и меч.
Поглед зърва ме страшен и приготвен за сеч.
Свивам някак чевръсто плаха гръд до корем,
и очаквам, че Кръстът ще ме смачка съвсем.
Тръгвам там. Без въпроси. В устни млъкнал смутен.
Чудо! Кръстът ме носи, като Дух окрилен!
Всяка болка порезна, всяка мъка и грях
тънат в някаква бездна, и пристъвам без страх.
Ти ли, Господи вечен, мойта грешност отне?
Ти ли, Който посечен, строполи колене?
Как гласът ми да викне и да чуят слепци,
че Кръвта Ти, щом бликне, мигом ражда светци?
Свършва пътят на хълма. Свалям Кръста от гръб.
Господ гледа ме мълком с поглед верен и скъп.
И отронва, обичащ, своя паметен стон.
"Зная как се наричаш. Ти Си Моят Симон!
Кръстът сам те намери сред тълпите встрани!
Бог нарече те Верен и с Любов те плени!"
***
Моят Господ издъхна. А земята след трус
в тихо ехо заглъхна: Прославете Исус!
Ведролей
Див центурий Го ритна и Му кресна: "Стани!"
Кръстът глухо простена, сякаш имаше глас.
А с душа непростена, гледам, плачейки аз.
Над ребрата пребити бич отново плющи.
"Ставай, Царю честити!" - чувам някой крещи.
Но телесната сила в гръб разкъсан кърви.
Страда Господ в немилост. Как напред да върви?
Остър поглед ме стърже. "Идвай тук! Приближи!
Вдигай Кръста Му бърже! Той едва се държи!"
Тичам с ужас. Уплашен. Блесват броня и меч.
Поглед зърва ме страшен и приготвен за сеч.
Свивам някак чевръсто плаха гръд до корем,
и очаквам, че Кръстът ще ме смачка съвсем.
Тръгвам там. Без въпроси. В устни млъкнал смутен.
Чудо! Кръстът ме носи, като Дух окрилен!
Всяка болка порезна, всяка мъка и грях
тънат в някаква бездна, и пристъвам без страх.
Ти ли, Господи вечен, мойта грешност отне?
Ти ли, Който посечен, строполи колене?
Как гласът ми да викне и да чуят слепци,
че Кръвта Ти, щом бликне, мигом ражда светци?
Свършва пътят на хълма. Свалям Кръста от гръб.
Господ гледа ме мълком с поглед верен и скъп.
И отронва, обичащ, своя паметен стон.
"Зная как се наричаш. Ти Си Моят Симон!
Кръстът сам те намери сред тълпите встрани!
Бог нарече те Верен и с Любов те плени!"
***
Моят Господ издъхна. А земята след трус
в тихо ехо заглъхна: Прославете Исус!
Ведролей
Няма коментари
Търсене
