(разговор с българската аристокрация)

Аз, госпожо, не съм от елита!
Нямам ценз и добри маниери.
По бунища душата ми скита
и се храни с каквото намери.

Поизмъчих си доста езика,
но остана ми прост етикетът.
С вас не ставам за лика-прилика
и смущава се в мене поетът.

Имам евтина муза, не крия.
Вдъхновяват ме сиви клошари.
Ако някъде хвърлят сгурия -
тя перото за стих ще опари.

Над едната ми медна паничка
дрънкат грошове. Падат въздишки.
Само с вяра живея, едничка,
но не гледам живота кръвнишки.

Оня Христо в дъха ми прозира,
(който в черната болест угасна).
Шепа стихове - с огън и смирна,
и душа - като цвете прекрасна.

С него погледът в плам озарява
битието, от мъка дръгливо.
Нямам нужда от друго тогава,
щом перото си има гориво.

Сиромах съм, госпожо! И нека
до смъртта все такъв да си бъда.
Че съдбата си среща човека...
Ту награда е! Ту е присъда!

Извинете за острите думи.
Те са дим от горящо кандило.
Няма нищо сега помежду ни.
А пък нещото? Вече е било...

(От стихосбирката "Бакърена паничка")

Ведролей