Пак си спомних за воя на вълците в късните вечери.
От горите се спускаше - сякаш прелели води.
И преглъщащ омайния дъх на филийките печени
плахо гледах към дядо и исках над мене да бди.

А пък той ми се смееше, гаче ли свиреха гайдите
на мегдана в неделя край бели и китни моми.
"Много страх ме е, дединко! Хайде, послушай ме! Хайде де!
Прегърни ме за мъничко! Само за миг ме вземи!"

После спомних си воя на кризите в моите бъдности.
Бяха вълци, по-страшни от тези в далечни лета.
Нямах дядо за ласка пред всичките зимни оскъдици
и филийките с пепел ги валяше в мен печалта.

Не загърнал душата си - мръзнех в стените изстинали.
Като агне, разкъсано в мрака от вълчата паст.
Само някъде - в снежния спомен от детското минало -
моят приказен дядо все още се смее на глас...

(От стихосбирката "Жълтици в дъбовата ракла")

Ведролей

имал ли си наистина такива моменти като " вълча паст" не знам, но зашеметяващо си го изразил.

Благодаря ти, Роси! Времето вече е друго, поколенията също! За моите петдесетина години си съхраних спомени като жълтици от едно старо време, което ми е прибежище, когато проблемите стегнат душата ми!

Магнетична е силата на обичта голяма,
за нея граници във Вселената няма...

Благодаря ти за поетичния коментар! Обичта е безгранична!