Изстинах... И в душата ми вали
снегът на орисията всевластна.
Жарта, която дъх не сподели,
затрупана под преспите угасна.

В нищожната просия претърпях
капризите на вихър безпощаден.
Сто пъти от отхвърляне ридах
и в глухата тъма будувах гладен.

Не се превърнах в хищен единак
с инстинктите готов да кръволочи.
Очаквах радостта пред моя праг,
но чакането дълго се проточи.

Годините се свиха на кравай,
паянтово да скърцат в тишината.
Да идва краят... Търсеният край,
където се стопява белотата.

И в капчици, сълзи околовръст,
да тръпне чист сезонът невъзможен.
Едничко възкресение след кръст
и светла диря над света безбожен.

Изстинах... И в душата ми вали.
Навява сняг тъгата синоптична.
В поета от несбъднатост боли,
но болката, по право, си е лична...

Ведролей