През времето преминах като стих,
роден от незарасналите рани.
На скръбни хора болките целих.
Души докосвах, тъжно разпиляни.

Прехвърлях рубикони, ден след ден.
И граници разтягах невъзможни.
Бях белият мислител на Роден,
загледан в хоризонтите тревожни.

Събирах сам откъснати пера.
Съшивах ги в крила - Дедал навярно.
И птиците успях да разбера
защо летят в небето златозарно.

Ръцете пълнех с миди от брега -
седефената нежност на морето.
Защо, къде, доколко и кога -
намираше си отговор сърцето.

От древните посоки изкусен -
предели търсех във дърво и камък.
И в стара притча виждах се спасен -
като светилник с неугасващ пламък.

Раздадох се - подобно на скала,
превърната на пясък от вълните.
Пера и миди, огън и крила
изпълваха ми смисъла на дните.

През времето преминах като стих.
На колене - пред мъдростта далечна.
Не знам дали на себе си простих,
но прошката от Бога - тя е вечна.

Ведролей

Чудесно! Картините следват една след друга. Всичко е точно. Не бих заменил нито една сричка. Прочетох го три пъти. Ще ми се да усвоя вашият стил. Поздрав. Иоло 39

Благодаря Ви, Йоло! Бог да Ви благослови с много поводи за вдъхновение, защото с него се случва и всичко останало! Лека и приятна вечер от мен!