Здравей, чаровнико бездомен!
Не зная как си оцелял.
Защо приличаш ми на спомен
от твърде незавиден хал?

Мизерията ветровита
отляво чука ме с бодеж,
а ти - по улиците скиташ
и искаш нещо да ядеш...

Какво в очите ти дълбоки
да бих могъл да прочета?
Дали насъщния си кокал
намерил си от заранта?

Или край улични казани
се джавкаш с прегладняло псе...
А после - в тъжните си рани
лекуваш мъка - все во все...

От теб поука ме съглежда
и в мен остъргва сетен зов -
в живот без Вяра и Надежда
не би се случила Любов.

И иска ми се да излая
та в миг утеха да ти дам -
че Лазар, който литна в Рая,
до теб живееше без срам.

И ти, чаровнико бездомен,
усмивка в мене сътвори,
че сам превърна се на спомен,
от който огънче гори...

Ведролей