Паметта ми е малко момиче.
Свои приказки нежно шепти.
В стари спомени ходи да тича
и отваря самотни врати.

В късни нощи безсънна се взира
и с луната говори дори.
В отлетялото смисъл намира.
В изгорялото - още гори.

На годините - детски се смее.
В бели рози надежди тъче.
И ме вика в следите след нея -
да съм нейното светло момче.

Чудотворнице! Ах, не умея
своя бяг да обърна назад!
А сърцето си искам да сгрея
след последния жълт листопад...

Протегни ми ръка! Възвърни ме!
Може би още имам мечти.
Малко есенен, повечко зимен -
но за теб още летен почти.

Ведролей

Благодаря!!!

И аз благодаря, с усмивка! :)