Постинг
14.04.2013 20:24 -
ИСТОРИЯТА ЗА ЦАРЯ, МЪДРЕЦА И КОНЕЦА
История среднощно ми навява
с лъчите си бездомната луна.
Царувал цар над мъничка държава
във стари допотопни времена.
Бил тъп и неграмотен по природа.
Но също самовлюбен господар.
Не искал да се чуе сред народа,
че глупости говори на кантар.
"Съветници! Мъдрец ми намерете!
От мойта глупост да ме отърве.
Откажете ли - в тоз час ще умрете,
нарочени от мен за врагове..."
И тръгнали послушните писачи
да търсят изцелител по света.
Такъв - да има цярове, илачи
за страшния позор на глупостта.
Накрая го намерили честити.
Бил той отшелник в малка пещера.
Обичал да говори със звездите
и риба да лови сред езера.
Познавал всички знаци на съдбата.
Утеха давал. Мъдрости шептял.
И с билки лековити от гората
лекувал лудост, ярост и печал.
"Ела със нас! Последвай ни, човече!
Привикал те е царят със закон.
Той страшно глупав вижда ни се вече,
макар и жив на славния си трон.
Една надежда само му остана -
лечител да намерим в пустошта.
И тук не става дума за покана,
а заповед от царските уста..."
Качили те мъдреца в колесница.
Подкарали конете през нощта.
И в утрото, при светлата зорница,
прибрали се при царя в крепостта.
"Лекувай ме!" - извикал му глупакът,
полагайки корона на глава -
"Че мен сега посланици ме чакат
и трябва да ги срещна със слова!
Не смея сам устата да отворя,
че лудост ме изпълва като мях.
И само да реша да проговоря,
ще напикая гостите от смях..."
Погледнал там лечителят тревожно -
един самодоволен мазен лик.
Очите му, лъщящи от безбожност.
Походката му - гордост на циник.
И в миг разбрал, че няма лек, отвара
за страшния позор на глупостта.
Но как да промълви това на царя,
щом би го жегнал право във честта?
Извадил си кълбо с конец накрая
и казал на глупака с мъдър глас.
"Една рецепта от години зная
за лудостта на тежкия ви бяс..."
Конец ще ви привържа за ногата.
Опънат... Всички думи да следи.
А вие си отваряйте устата
и говорете, както отпреди.
Щом глупост рикошира в мен, мъдреца,
и всичко замирише на провал,
ще дръпна аз внимателно конеца
а вие замълчете онемял.
Дори да сте изрекли мисъл грешна,
в тоз час ще я тълкувам отстрани.
Така, с една терапия успешна,
мълчанието мъдрост ще смени..."
Усмихнал се владетелят. "Прекрасно!
Да тръгваме за царския обяд.
Говорите начетено и ясно
и аз харесвам вашия похват..."
Банкетът почнал. Бели сервитьори
разнасяли бутилки и блюда.
Започнал царят нещо да мърмори.
След миг извикал шумно, за беда:
"Посланици! Послушайте ме, моля!
Един въпрос ме мъчи от зори!
Аз давам глас на царската си воля,
щом моят дух ми казва: Говори!
Дали у вас, в далечните чужбини,
които аз до днес не съм познал,
живеят старци по над сто години?
И даже двеста кой е доживял?"
Конецът се опънал. Царят млъкнал.
Посланиците гледали в несвяст.
Но мигом там мъдрецът го измъкнал
и вече проговарял им на глас:
"Такава мъдрост всяко царство няма.
А царят ни с лъчи е просветен.
Попита той с премъдрия си пламък
дали при вас животът е свещен?
Полагате ли грижи в старините?
Преклонна възраст тачите ли там?
И стават ли на старците косите
свещени като портите на храм?"
Изхълцал царят. Ама, че реклама!
Той бил премъдър! Вечни небеса!
И да усили приказната драма
отново проговорил начаса:
"И друг въпрос към вас ще се припомни
от разума на моето сърце!
Дали са със фекалии огромни
стадата ви от крави и овце?"
Конецът се опънал. Царят млъкнал.
Конфузът бил огромен. Като срам.
За втори път мъдрецът го измъкнал
и казал на събралите се там:
"Владетелят ни пак говори с притча,
но нужно е тълкуване от дух.
И оня, който разума обича
не ще остане за словата глух.
Щом мъдро управлявате стадата
и давате им паша и вода -
какъв ще бъде после резултатът
видян откъм отходната следа?"
Овации. Възторг. И тост накрая.
Но царят своят образ изменил.
И без да може никак да изтрае
лечителят пред гостите пребил.
"Не беше ли в очите ми мъдреца,
дошъл да ми лекува глупостта?
Защо ми дръпна два пъти конеца,
щом тъй са мъдри моите уста?
Веднъж да се открия в светлината,
а ти, глупако, грозно ме смути.
Пръждосвай се далече от палата,
че мечът във ръката ми блести!"
Луната, нейде в тъмното, помръкна.
И облак я засенчи парцалив.
Разказала си приказката, млъкна,
а аз притихнах, странно мълчалив.
Поуката сред мислите изплува
лечителят у мен да утеши.
Мъдрецът глупост нивга не тълкува.
А глупавият - глупост го руши.
Ведролей
с лъчите си бездомната луна.
Царувал цар над мъничка държава
във стари допотопни времена.
Бил тъп и неграмотен по природа.
Но също самовлюбен господар.
Не искал да се чуе сред народа,
че глупости говори на кантар.
"Съветници! Мъдрец ми намерете!
От мойта глупост да ме отърве.
Откажете ли - в тоз час ще умрете,
нарочени от мен за врагове..."
И тръгнали послушните писачи
да търсят изцелител по света.
Такъв - да има цярове, илачи
за страшния позор на глупостта.
Накрая го намерили честити.
Бил той отшелник в малка пещера.
Обичал да говори със звездите
и риба да лови сред езера.
Познавал всички знаци на съдбата.
Утеха давал. Мъдрости шептял.
И с билки лековити от гората
лекувал лудост, ярост и печал.
"Ела със нас! Последвай ни, човече!
Привикал те е царят със закон.
Той страшно глупав вижда ни се вече,
макар и жив на славния си трон.
Една надежда само му остана -
лечител да намерим в пустошта.
И тук не става дума за покана,
а заповед от царските уста..."
Качили те мъдреца в колесница.
Подкарали конете през нощта.
И в утрото, при светлата зорница,
прибрали се при царя в крепостта.
"Лекувай ме!" - извикал му глупакът,
полагайки корона на глава -
"Че мен сега посланици ме чакат
и трябва да ги срещна със слова!
Не смея сам устата да отворя,
че лудост ме изпълва като мях.
И само да реша да проговоря,
ще напикая гостите от смях..."
Погледнал там лечителят тревожно -
един самодоволен мазен лик.
Очите му, лъщящи от безбожност.
Походката му - гордост на циник.
И в миг разбрал, че няма лек, отвара
за страшния позор на глупостта.
Но как да промълви това на царя,
щом би го жегнал право във честта?
Извадил си кълбо с конец накрая
и казал на глупака с мъдър глас.
"Една рецепта от години зная
за лудостта на тежкия ви бяс..."
Конец ще ви привържа за ногата.
Опънат... Всички думи да следи.
А вие си отваряйте устата
и говорете, както отпреди.
Щом глупост рикошира в мен, мъдреца,
и всичко замирише на провал,
ще дръпна аз внимателно конеца
а вие замълчете онемял.
Дори да сте изрекли мисъл грешна,
в тоз час ще я тълкувам отстрани.
Така, с една терапия успешна,
мълчанието мъдрост ще смени..."
Усмихнал се владетелят. "Прекрасно!
Да тръгваме за царския обяд.
Говорите начетено и ясно
и аз харесвам вашия похват..."
Банкетът почнал. Бели сервитьори
разнасяли бутилки и блюда.
Започнал царят нещо да мърмори.
След миг извикал шумно, за беда:
"Посланици! Послушайте ме, моля!
Един въпрос ме мъчи от зори!
Аз давам глас на царската си воля,
щом моят дух ми казва: Говори!
Дали у вас, в далечните чужбини,
които аз до днес не съм познал,
живеят старци по над сто години?
И даже двеста кой е доживял?"
Конецът се опънал. Царят млъкнал.
Посланиците гледали в несвяст.
Но мигом там мъдрецът го измъкнал
и вече проговарял им на глас:
"Такава мъдрост всяко царство няма.
А царят ни с лъчи е просветен.
Попита той с премъдрия си пламък
дали при вас животът е свещен?
Полагате ли грижи в старините?
Преклонна възраст тачите ли там?
И стават ли на старците косите
свещени като портите на храм?"
Изхълцал царят. Ама, че реклама!
Той бил премъдър! Вечни небеса!
И да усили приказната драма
отново проговорил начаса:
"И друг въпрос към вас ще се припомни
от разума на моето сърце!
Дали са със фекалии огромни
стадата ви от крави и овце?"
Конецът се опънал. Царят млъкнал.
Конфузът бил огромен. Като срам.
За втори път мъдрецът го измъкнал
и казал на събралите се там:
"Владетелят ни пак говори с притча,
но нужно е тълкуване от дух.
И оня, който разума обича
не ще остане за словата глух.
Щом мъдро управлявате стадата
и давате им паша и вода -
какъв ще бъде после резултатът
видян откъм отходната следа?"
Овации. Възторг. И тост накрая.
Но царят своят образ изменил.
И без да може никак да изтрае
лечителят пред гостите пребил.
"Не беше ли в очите ми мъдреца,
дошъл да ми лекува глупостта?
Защо ми дръпна два пъти конеца,
щом тъй са мъдри моите уста?
Веднъж да се открия в светлината,
а ти, глупако, грозно ме смути.
Пръждосвай се далече от палата,
че мечът във ръката ми блести!"
Луната, нейде в тъмното, помръкна.
И облак я засенчи парцалив.
Разказала си приказката, млъкна,
а аз притихнах, странно мълчалив.
Поуката сред мислите изплува
лечителят у мен да утеши.
Мъдрецът глупост нивга не тълкува.
А глупавият - глупост го руши.
Ведролей
Търсене
